Монография (аналитичен опис на чужди документи):
Correspondance consulaire des ambassadeurs de France a Constantinople (1668-1708). Inventaire analytique des articles A.E. BI 376 a 385 par R. Zaimova. Paris, Centre historique des Archives Nationales, 1999. 273 p. ISBN 2-86000-224-3
Издаването на извори или аналитични описи на документи засягащи френско-османските дипломатически връзки е твърде рядко явление в международната практика. Затова появата на книга по тази проблематика има подчертано приносен характер.
Аналитичният опис на кореспонденцията на френските посланици в Цариград обхваща десет тома документи в ръкопис, съхранявани в Националния архив на Франция в серията „Консулска кореспонденция" от архивния фонд на м-во на външните работи. Огромният масив от консулски документи е част от двустранната кореспонденция на посланиците в Цариград с френските власти за 40-годишен период по време на Стария режим (1668-1708). Докато във Франция той съвпада само с управлението на крал Луи XIV, в Османската империя се изреждат пет султана: Мехмед IV, Сюлейман II, Ахмед II, Мустафа II и Ахмед III. Въпреки подписаните капитулации френско-османските официални общувания бележат своя криза по време на войната в Крит (1645-1669). Новоназначеният френски посланик в османската престолнина трябва да положи изключителни усилия за възстановяването на доверието към неговата страна. Подновяването на капитулациите се осъществява едва през 1673 г. от посланик Ноантел. Траекторията на развитие на двустранни връзки между двете големи сили е изключително неравна, макар и скрепена с подписани договори, подчинена/зависеща и от европейските настроения спрямо Османската империя.
Работата по документите е извършена изцяло по микрофилми от колекцията на CIBAL и съобразена със съдържанието на оригиналите. Изданието е част от поредица аналитични описи на френски извори за балканските страни и Средиземноморието. Материалът е обработен и представен според методиката на архива съхранител на документите. Подбрана библиография, речник, списък на съкращенията и изходящи данни предхождат 1402-те анотации. Те представят изходящи, подписани писма на седем посланика, адресирани най-вече от Цариград до кралския съвет или самия крал във Версай, Търговската камара в Марсилия, до османските власти, до авторитети на римо-католическата църква и мисионери, до консули, вице-консули, драгомани и търговци в провинциите на Османската империя и т.н. Срещат се чернови, копия от писма или преписи, както и приложения на фермани, заповеди, разрешителни за пътувания, извлечения от консулски канцеларии в Леванта, мемоари (или рапорти) с пътеписен характер, сметки за разходи, протоколи от заседания на търговци и консули. Някои от тези приложения са на езика на османската администрация като преводите им са на френски. Други текстове фигурират само на латински или италиански.
Тематиката е разнообразна: консулски, търговски и политически връзки; движение на кораби и роби, пиратски нападения в Средиземноморието; военни конфликти и ежедневие; културно-исторически интереси; нрави и обичаи; османски институции и дипломатически протокол; католически мисии, проблеми на грегорянската църква и православието. Аналитичният показалец е комбинация от именен, географски и предметен. Подобни издания се изработват с цел облекчаване работата на изследователите, които нямат достъп до оригиналите и ползват аналитични описи за специфичните си търсения. Консулската кореспонденция на френските посланици в Цариград осветлява множество проблеми от всякакъв характер в евроазиатския регион и източното Средиземноморие. Обнародваният изворов материал е повече от необходим на изследователите от всички области на хуманитаристиката и по-специално на многопластовите френско-османски връзки. Отделни документи бяха използвани от авторката в културно-исторически план при подготовката на дисертационен труд (защитен през декември 2009 г.) и публикации, които не са обект на настоящия конкурс.
N.B. - Рецензии и отзиви за Correspondance consulaire са цитирани в списъка на публикациите.
Студии:
1.Histoire nationale /histoire catholique en Bulgarie. - In : Kuppeln, Korn, Kanonen, Unerkannte und unbekannte Spuren in Sudosteuropa von der Aufklarung bis in die Gegenwart, hrsg. Von U. Tischer-Hofer und R. Zedinger, StudienVerlag, Innsbluck, 2010, p. 113-134. ISBN 978-3-7065-4542-6
Студията е публикувана в австрийски сборник в чест на проф. Харалд Хепнер (Ц-р за югоизточна Европа, Грац).
Получила разпространение от края на ХVIII в. насетне Историята на Паисий Хилендарски се ползва нашироко в българска среда, тя става част от образователните програми в светското училище и манастирските библиотеки. В студията се разглеждат основните възгледи на автора й в сравнение със съвременни западни виждания за произхода на българите и тяхното библейско начало; прави се съпоставка с печатното издание на Христаки Павлович (1844), където отсъства Паисиевата агитация и изворовата база е допълнена от френски автор.
Четири истории в ръкопис от средата на XIX в., излезли от перото на католически духовници от Пловдив, са представени в сравнителен план: основното им тематично ядро е идентично с най-древните времена и средновековната история на Паисий и т.н. Установяват се някои добавки в католическите текстове: например, уточнявани дати според „Църковните анали" на Цезар Бароний (XVII в.) или друг католически автор. Липсата на еднаквост в ръкописите показва индивидуален авторов подход. Отделни езикови разсъждения за власите и славяните, както и моменти от римската история и тази за църковните събори (в това число и Сердикийския), делото на император Константин и майка му Елена, гоненията на еретици във Византия показват несъответствие с „История славяноболгарская". Българите са определени като народ обитаващ (V-VII в.) римските провинции, където християнството постепенно навлиза. В този контекст те стават неразделна част от борбата срещу езичеството и ересите, „в името на правата вяра".
В изследването се прави преглед на западните католически стереотипи за покръстването на българите (XV-XVIII в.), залегнали по традиция и в историографията, списвана от православни духовници като Паисий. Широко разпространеният мотив за Тервел кръстителят е красноречив пример за неизменната връзка между пловдивските автори и техните предходници от католическите западни общности. Отдалечаването в църковен план от Цариград и православието, и поставянето на Борис - Михаил като покръстен единствено в България, разкрива и друга страна от позициите на българските католици, останали верни на папството. Митологизираните личности и „светци" като императрица Теодора, братята Кирил и Методий са част от същия важен процес. Очертаните топоси заедно с тези на византийски героини, оставили значима следа в историята, разкриват дългият и труден път на християнизацията в югоизтока, пречупен през погледа на католически автори, творили в същия европейски регион в средата на ХIX в. Божията воля присъства много по-често в техните творби в сравнение с Паисиевия текст, предназначен за светско четиво. Отърсени от неговия националистичен апел и граничещи откъслечно с информацията му, пловдивските автори създават свои словесни модели и остават маргинални в българската историография.
2. По бреговете на Дунава. - В: Интердисциплинарен проект „Емоционалното съдържание на българската национална идентичност: исторически корени и съвременни измерения" с подкрепата на Фонд "Научни изследвания" http://balkansbg.eu/
В текста се проследяват няколко топоса свързани и произтичащи от творчеството на френския поет от Плеядата Пиер дьо Ронсар (1524-1585). Автобиографични елементи в една от елегиите му подбужда любопитството и коментарите на негови съвременници, които поставят въпроса за и против „дунавския произход" на известната ренесансова личност, преоткрита в ХІХ век от романтиците във Франция.
Въз основа на сравнителен анализ на редица статии, публикувани най-вече в румънския и българския печат от средата на ХІХ в. до наши дни, се извеждат няколко емоционални състояния, които са неизменна част от националната идентичност. Гордостта е основното колективно чувство, което изявената западна личност предизвиква както у своите сънародници, така и у българи, и румънци. Заспалата гордост на древните „романци" на северния долнодунавски бряг се събужда, възражда и актуализира благодарение на усилията на представител(и) на „сродната и по-малка посестрима", известна като Франция. Независимо от този факт, „по-голямата" е извървяла до голяма степен своя път към националната гордост, по чийто образец Румъния тепърва създава своя през ХІХ в. и впоследствие. Равнопоставената национална гордост, ще рече българска и френска едновременно или румънска и френска функционира в мисленето на долнодунавските обитатели. Формирането и развитието й върви през вековете до наши дни, когато общото европейско пространство застава като „помирител" и обединител.
Срамът е присъщ единствено и само на единици от западната нация, неприемащи разрухата на вече утвърдени митове на българи или румънци за родственост с ренесансови величия от Запада. Срамът обаче подхранва, рефлектира в българското национално съзнание и граничи с безразличието, присъщо най-вече на интелигенцията между двете световни войни.
3. Кан (хан) Тервел - между традицията и модерността. - В: Балканите - модернизация, идентичности, идеи, Сб. в чест на 70-год. на проф. Надя Данова, И-т за балканистика, 2011 /приета за печат/
Проследява се развитието на образа на хан (кан) Тервел от Балканите към Западна Европа и обратното му въвеждане, моделиране в балканска среда (XVIII-ХX в.). Анализът е въз основа на разнообразни извори: византийски и западни летописи, исторически творби, театрални пиеси, периодичен печат, графични и стенописни изображения. Топосите идващи от отдавна изминали балкански събития (VІІІ-ІХ в.) се разстилат на западноевропейска почва, където формират свое идейно начало (от края на XV в. насетне). Историческата реалност от Изтока се вплита в отдалечения по място Запад, където достигналият отглас от значими дейности свързани с християнизацията в България намира място в тогавашната монашеска летопис. Синтезът от информацията за Rex Bulgarorum - кръстител на своя народ - се извежда като важен топос в контекста на световната история и на църковните институции. Вписването му в класическия модел за борбата между християнство и езичество, ереси, ислям очертава дълготраен процес в западния католически свят.
На прага на Новото време пантеонът на канонизираните владетели/монаси се обогатява с близки и далечни герои. Бенедиктинци и йезуити умело свързват Изтока и Запада възползвайки се от податките на историята и митологизираното слово. Целта оправдава средствата, когато Требелиус се превръща в главен герой на театралната сцена, победил Злото в името на християнската идея. Стъпвайки на тази основа източният владетел става подходящо оръдие в анти-реформистката кампания и сред подрастващото поколение. И докато в западното пространство Тервеловият топос е пример за поучение на подрастващите, то в българския ХІХ в. не получава тази „образователна" функция.
Многогласието на западните среди (ХVІІ-ХVІІІ в.) формира солидна основа за мисловно изминаване на обратния път към юго-изтока. Тервеловите образи намират благодатна почва сред балканските православни духовници. Така както католическа модерна Европа изгражда своя фонд от духовни ценности в защита от традиционни и нови „врагове", така и в българския ХVІІІ век се сбират миналото и сегашното време в защита на „своето". Изваждането на преден план на героите от историята, почерпена от Запада и Изтока, довежда до включването им в пантеона на националните светци. Модерното балканско време създава и нови имагинерни образи: владетел и монах се разграничават и намират място в църковната българска стенопис от ХІХ в.
Привнесен изцяло от Запада, митичният герой служи за акцент в историята на католицизма в България. Съществуването му като идентичен със западния в българска католическа среда показва свойственост, липса на необходимост да бъде между другото адаптиран, макар и в маргиналната писмена култура на ХХ в.
4. Военната имперска школа в Париж и нейните възпитаници. - Сб: Етнически и културни пространства на Балканите. Част 1. Миналото - исторически ракурси. Сб. в чест на проф. Цветана Георгиева, съст. Св. Иванова. С., Унив. Изд. "Св. Климент Охридски", 2008, с. 410-427. ISBN 978-954-07-2713-4
В студията се разглежда създаването и функционирането на Военната имперска школа в Париж (1857-1864). Документите за нея са съхранявани в Националния архив на Франция и анализирани за пръв път на български език с оглед на образованието на мюсюлмани и християни, поданици на султана. Създадена непосредствено след Кримската война, школата е част от поредицата учебни заведения, които зачестяват в границите на Османската империя и най-вече в Цариград вследствие на Танзиматските реформи. Обучението в нея е пряко свързано със светското образование във Франция по това време и изцяло зависимо от ежегодните му изменения. До момента на отварянето й, отделни лица от Турция са се учили в различни колежи във френската столица, но поради разпиляването на изпратените средства от турското правителство, се взима решение те да бъдат събрани в едно учебно заведение. Главната цел на школата е подготвянето на кадри не само за военна кариера, но и за граждански служби в Османската империя. Смесването на представители от различните религиозни общности в обща образователна система е важен белег на османските реформатори за съживяването на империята.
В текста се разглежда учебната програма (точни науки, рисуване, история, география) и методите на обучение. Акцентира се на образованието по „национална" история (т.е. на Османската империя) и обща култура по изкуство, индустрия, търговия, политика. Задължителният френски език затруднява изпратените от султана мюсюлмани, които трудно навлизат и се вписват в очертаните изисквания. Записването и на християни (гърци, българи, власи) обнадеждава педагозите от Париж, но въпреки това незадоволителната успеваемост на младежите принуждава френската страна да затвори учебното заведение.
От френски и български изворов материал са извлечени основните спомоществователи: правителството в Цариград, български търговски фамилии (Минчови, Чомакови). Краткото функциониране на школата е ситуирано във времето, което показва пътищата на модернизация "отдалеч" и старанието на френската страна да бъде водещата обновителка и съхранителка на разпадащата се империя. Установява се периферно българско участие, което заслужава по-нататъшни проучвания в наши и чужди архиви.
5. Ламартиновите образи на Русия. - В: Реката на времето. Сб. Статии в памет на проф. Л. Боева, съст. А. Вачева, Ил. Чекова, С., Унив.изд. "Св. Климент Охридски", 2007, с. 440-453. ISBN 978-954-07-2376-1
Обикновено романтичният поет Алфонс дьо Ламартин е свързван с първия си пътепис до Ливан и Балканите, станал навремето бестселър в Западна Европа и Русия (1835-1838). Посоченият текст представя вижданията му отдалеч за Руската империя и нейните управници, поместени най-вече в двутомното му есе ,,История на Русия" (1855). Темата за голямата северна страна е позната във Франция от времето на Волтер и неговото поколение, но в ламартиновата словесност по време на Кримската война, тя звучи различно.
Новото формирование в евро-азиатския регион се основава преди всичко на европейския просвещенски напредък и поема само отделни елементи от древните цивилизации, които в ламартиновите разсъждения се явяват като сравнения с цел изграждане на отделни образи (най-вече на Петър Велики и Екатерина II). Използваните многобройни извори и дипломатически документи са в основата на сравнителен подход към историята, разглеждана като цивилизационни модели. Позициите на Ламартин са повлияни от просвещенската идеология за облагородяване на човека, влиянието на природата върху социума и актуалното състояние на науките и техниката като критерии за принадлежността към варварството или съвременния напредък. Свободата и независимостта са категории, които се вписват в модерната цивилизация и се противопоставят на варварството и невежеството. Русия е много „млада за свобода, тази зряла възраст на народите, непробиваема за идеите на Западна Европа". Докато Османската империя му изглежда вече ангажирана в процеса на европеизация с цел надмогване на деспотичните нрави, то европеизацията на Русия изглежда не се вписва в този напредък. Амбициите на Екатерина II за разширяване на руското влияние на Балканите са окачествени от френския романтик като заплаха за възникване на обширна деспотична монархия. Специално ламартиновият досег и усет към „северната султанка" остава като следствие от големия сблъсък в евро-азиатския регион, сблъсък, който от неговата съвременна позиция е само едно предупреждение или тъжна констатация.
6. Le Beau, ses continuateurs et une lecture bulgare de l""Histoire du Bas-Empire". - In: Byzance et ses peripheries (mondes grec, balkanique et musulman). Hommage a Alain Ducellier, etudes reunies par B. Doumerc et Chr. Picard, CNRS, Universite de Toulouse-Le Mirail, 2004, p. 347-356. (Coll. "Meridiennes) ISBN 2-912025-14-1
„Историята на късната римска империя" от френския учен Шарл Льобо (1701-1778) e разгледана в контекста на западната историография от 17-18 в., преработките й от началото на 19в. и рецепцията й в цариградска и българска среда. Акцентира се на дейността на Хр. Стамболски (възпитаник на медицинското училище и участник в националното движение за българска Екзархия), на светското образование и френски мисии в престолнината на султана до 1870-те години. Българският превод на Льобо, дело на Стамболски (1914 г.), е представен като резултат от национално и патриотично дело, като следствие, реакция от неуспешната френска политика за единство на Османската империя и верска толерантност.
7. L"histoire bulgare entre l"Orient et l"Occident. - Etudes balkaniques (Sofia), N 2, 2002, p. 31-43.
В студията се разглеждат пътищата на проникване на отделни български теми в западната историография от 15 в. насетне. Разширяването на изворовата база и засиленият интерес към византийските извори допринася за съставянето на отделни трудове посветени изцяло на средновековните български царства (XVII в.). В създадените произведения от български и чужди католически автори (XVIII в.) се акцентира на положителната роля на католицизма, загърбването на „невежото" православие и отсъствие на търсения за национална идентичност. Чуждите западни писмена служат за основа и до голяма степен определят функционирането на различни по характер истории в българския 18 век.