Дейност

Антоанета Балчева

ISBN 978-954-9566-53-6
страници 247
Издателство "Темпо"
София, 2010

Изложеният труд е опит да се извършат наблюдения в съпоставителен план върху двата емблематични културно-цивилизационни кръга на римокатолическата и източноправославната славянски общности в светлината на основополагащи за югоизточноевропейската идентичност епохи.

Очертани са основни семантични полета на югоизточноевропейския културен ареал, анализирани през призмата на опозициите  Изток – Запад, ”варварство – цивилизация”, “архаика и модерност”. Кръстопътността на Balkania romana и Balkania orthodoxa е интерпретирана в оптиката на различни конструкции в духовното картографиране на Европа. Изяснени са противоречивите визии за център и периферия, имащи особена валидност за историята на хървати, българи, сърби, словенци и черногорци. На фона на баланса между стигматизиращия региона балканизъм и местните, реагиращи на този дискурс национализми е анализирана имагинерната, реална и проективна същност на Балканите, идентифицирани като иманентна част от духовното многообразие на Стария континент.Трите части на книгата, базирани върху конкретни материали от българската, хърватската, сръбската, словенската и черногорската литератури и култури, обхващат редица феномени от кръстопътя ни – от конфесионално-културните граници през Средновековието, т.е. границите между източното православие и католицизма, приближаването и отдалечаването ни от византийското влияние – до динамиката между светското и религиозното, ренесансовата литература в Хърватия или творческия синтез на южнославянския литературен процес. Граничният статус на Балканите е преосмислен на фона на преплитащите се въображаеми дискурси  в хърватската, чешката и българската литература в контекста на идеята за славянска взаимност. Направен е паралел между народите от Средна Европа и балканските народи през ХІХв., навигиращи между необходимостта от една модерна самоидентификация и битуващите реалности на пазара на геополитическите образи. Отделна глава е посветена на комплексните дискурсивни амалгами, в които ще се роди идеологемата за славянска взаимност с дълбоки корени в културната и литературна традиция като  илиризма, чешкия филологически славизъм, полския романтичен месианизъм и руския панславизъм. Изявена е разнородната и хетеротемпорална специфика на региона, характерна със сгъстеното съжителство на една пъстра мозайка от утопични конструкции или “другости” в духовната матрица на полуострова.

Съществена част от труда съпоставя разноликите културни традиции при средиземноморските славяни и диалога между естетическите идеи, даващ цялостна представа за духа на епохите – като подстъп към компаративна стратегия за изясняване културната динамика  в Западните Балкани. Анализът на зараждащата се литературно-теоретическа мисъл на сърби и хървати ни дава възможност да мотивираме динамиката  на социокултурното съзнание в района на т.н. Западни Балкани едновременно като обществена мисъл и като естетическа позиция. Преките  наблюдения върху съчиненията на И.Кукулевич Сакцински, А.В.Ткалчевич и Лаза Костич обосновават синкретичния характер на южнославянския литературен процес, предполагащ едновременното възникване и смесване на елементи, присъщи на литературните стилове, развиващи се последователно и хронологично разграничено в други страни.

Текстът акцентира върху естетическата приемственост в романтичния     модел на хървати, българи, сърби и черногорци, призван да осцилира между самобитно и привнесено, познато – непознато, вариантно – инвариантно като резултат от по-сложните взаимоотношения между отворени и затворени структури в развойно-комуникативния процес. Пряко отражение на особената му рецепционна стратегия е потърсено в развитието на байронизма при средиземноморските славяни. Мястото, ролята и значението му варират от периода на начално запознанство и първи контакти, периода на романтизма през 60-70-те и 80-90-те години на ХIХв. до началото на ХХв. Ориентирана в началото към транспониране на усвоения материал, неговата рецепция включва все по-богата интерпретация на европейската поетична традиция, целяща постигането на нови творчески решения, ограничаващи безкритичното заимстване и  имитация. Една от основните координати на изследването е да се посочи по какъв начин в рамките на един “индивидуалистично-колективистичен дуализъм” романтизмът на словенци, хървати и българи приема т.н.”секундарен байронизъм”, което би направило възможно декодирането на процеса на превръщане на “байронизма” в матрица на модерния светоглед на тези култури. Чрез творчеството на А.Мицкевич, Я.Колар, К.Х.Маха, А.С.Пушкин и Ю.Лермонтов се възприема нов национален вариант на байроновия универсализъм. Космополитизмът се обвързва със славянския месианизъм, еротиката се интерпретира във връзка с националната проблематика, страстта към миналото се обагря от субективния историзъм.

Анализираните черти и тенденциии на байронизма са доказателство за един постъпателен процес на преминаване от затворени към отворени структури, детерминиран от нарастващата активност на реципиента, от осъзнатото разбиране на литературното възприемане преди всичко като интерпретация и селективно усвояване на активно потърсен и творчески преосмислен художествен опит. На фона на “странната” ситуираност и усложнената картина на духовния живот през ХІХв. е направен  опит за преосмисляне мястото на Балканите като транскултурна и транслитературна зона, пораждаща различно филтриране на «другостта».   Основание за това ни дава  и анализираният сложен стилистичен комплекс на бидермайера, в който се сблъс­к­ват последователи на Байрон, къс­но-кла­си­чес­ки и къс­но­ро­ман­тич­ни епи­го­ни, мла­до­нем­с­ки ли­бе­рал­но нас­т­ро­е­ни въс­та­ни­ци и фор­ма­лис­тич­но ори­ен­ти­ра­ни но­ве­лис­ти. Именно в него се оглежда и  мъчителното навлизане в модерността с “едновременното съжителство на много “другости” на основата на сложната екзистенциална проблематика от края на ХІХ и началото на ХХ век. Болезненото преоткриване на идентичности на нивото на европейското, балканското и националното, ускорената обмяна на реални и въобразени традиции са проследени на фона на конкретни произведения от хърватската и българската литература. Въз основа на конкретна харктеристика на творчеството на Фр. Прешерн, Ст.Враз, П.Прерадович, П.П.Негош, Ив.Мажуранич, Лаза Костич и на литературно-естетическите дирения на П.П.Славейков, П.К.Яворов, Ив.Радославов, Т.Траянов, Н.Райнов, Антун Матош, Миливой Дежман Иванов, Бранимир Ливадич, Милан Шарич и др., са постигнати нови  обобщения, свързани със структурните предизвикателства на модерността в тези литератури. “Естетическите блуждения” се превръщат в орис за едно ново поколение, принудено да дири брод в превъзмогване на своята „междинност”/„на синура между възток и запад”, „между сегашния и някогашния свят”/ чрез отдалечаване от синкретизма на възрожденския идентификационен код и намирането на ключ към конструирането на модерна културна авторефлексия.

Напластяването на различни традиции в хоризонталната и вертикална плоскост на културния ни ареал, както и  изграждането на модерни стереотипи на поведение и социално общуване е немислимо без проследяването на оформилите се социо-културни практики в съвременното градско пространство. За пръв път в съпоставителен план изследването се спира върху приноса на важни духовни институции като българския и хърватския музикален театър,  женските литературни кръгове и салони в началото на ХХ в. - интерпретирани като анклав на европейската духовност и място за културна синергия. Откроено е оформянето на една трайна градска традиция, насочена към „преобразяване” на личността, към по-голямата й автономност от установените  стереотипи, от патриархалния кръговрат и превръщането й  в относително „подвижен” индивид.

Извършените анализи и наблюдения върху пресечните точки в югоизточноевропейските диалогични полета целят очертаването на един общ модел, за който понятието културна зона на Балканите не се асоциира с изкуственото подчиняване на един общ културен интеграл, а с “диференцираното единство на многообразието”, присъщо на цялата модерна епоха.  Проникването в неговите особености  очертава региона като динамична контактна зона, “топос на срещата” и сфера  на европейската духовна кохерентност.

Съдържание

Увод
I. Мозайката на идентичностита
Пътят към Европа (Метаморфозите на една идея)
Скритите диалози между Изтока и Запада
Утопии и истини в търсене на националната идентичност

II. Траектории на паметта в българската, хърватската и сръбска литератури
Ролите на Мнемозина
Старите дрехи на Новото време
Южнославянският романтичен модел   
Философията на смешното и смяната на стереотипите през епохата на бидермайера
Литературно-естетически търсения на  българи и хървати в началото на ХХв.

III.Социокултурни практики в Югоизточна Европа
Изкуството на танца в хърватската художествена словесност
Българският и хърватският музикален театър – пътуване към модерността
Литературните салони – анклав на европейската духовност

Заключение        
Библиография